Мюнхенската гара – утроба. През нея влакове не преминават. Те влизат – излизат, влизат – излизат... Потни и мръсни. Брадясали и уморени. Пуфтейки, сумтейки, димейки. А тя ги очаква с вълнение, поглъща ги бавно и с охота. Приютява ги дружелюбно, макар и закратко в своя огромен, влажен и затоплен като оранжерия търбух. Трийсет и два глухи и слепи коловоза, на които никой не се задържа задълго. Нещо твърде женствено има в тая гара. Като дебелата мечтателка от американски касов филм, която накрая винаги остава излъгана и сама, но никога не губи надежда. Нещо твърде женствено има в неизвестността, чакаща те на всяка една гара. И всеки нов неин посетител се превръща – поне за миг – в наивна жена с незададени въпроси и смели очаквания, пърхащи в корема й. Гарата – началото на всяко случване. Началото на всички начала. Отвореността на всекиго към всичко, така присъща както за педантично стегнатия предната вечер куфар, така и за набързо наблъсканата в последния момент с мръсни дрехи раница. На перона възрастна двойка пенсионери, облечени празнично, гледат просълзени към късчето хоризонт, откриващо се в дъното на коловоза. Белите рози в ръцете на дядото потрепват в очакване на някого. На щерка? На внук? На стар другар от фронта? Няколко часа по-късно в купето ми момиче разказва най-големите си страхове и споделя злокобни тайни на абсолютно непознатия мъж срещу себе си, защото знае, че никога повече няма да го види. В коридора той се влюбва в аромата на преминаващата зад гърба му, но веднага щом стъпи в родния си град забравя и нея, и влака, и себе си. Докато чакам моя влак и моето начало, пътуващо на него, аз ще седна на перона до единствения обрасъл с трева коловоз и ще дочета книгата, за която така и не бях намерила време досега. Време. Гарите го подаряват, т. е. продават ти го с цената на билета... После ще вдигна поглед към часовника и с радост ще осъзная, че стрелките му не са помръднали вече часове наред. Изпуснала съм влака. Ще се наложи да изчакам следващия и да хвана другото си начало. И така, докъде бях стигнала? Ах, да, страница 72, перон 1...