За текстурата

И тогава, отчаян, човек се отвръща от литературата, за да открие поезията един ден неочаквано в някое случайно съвпадение на нещата, в някой факт, например в някое име на град или местност, както това старинно наименование на Русе, което прочита в тамошния музей: Секса гинта приста – Пристанище на шестдесет кораба. - Атанас Далчев Съвременното [фрагментарно] изкуство е тъмно за тъмните души – за душите, лишени от интуиция; за душите, които могат да възприемат само фактите – веществото на фактите, но не и смисъла на фактите. - Гео Милев Миниатюра, импресия, фрагмент... – съществуват различни названия на подобен род литературни джуджета. И тъй като не съм първата, избрала този жанр като изразно средство, може да се каже, че и аз самата не пиша нищо по-различно от класически фрагменти. И все пак – оставайки твърдо убедена, че различието се ражда именно в повторението – ще се опитам да внеса и нещо свое, наричайки моите текстове текстури и схващайки ги като нещо, което не е нито разказ, нито фрагмент, в никакъв случай дневник, а още по-малко пътепис. По-скоро биха могли да се приемат за просто маниер, за нещо неопределено, което е по-малко от всичко изброено. И в същото време не е... Нюансът, който внася определението текстура, е много важен за мен, доколкото внушава, от една страна, усещането за някаква рехавост, за разбиване на монолитността на текста като цялост, а от друга директно навява асоциацията с нещо органично, с биологично живото, с онова, което има епидермис и пори – онова, което диша, жужи или цвърчи, и което в същото време придобива изобщо стойност именно защото е тленно, мимолетно, изплъзващо ни се. Във вулгарното си значение фрагментът интуитивно се свързва с руина, отломка, късче от цялото – нещо, което вече не е. В същото време обаче той може да означава и нещо незавършено, едва наченато – нещо, което още не е. Така че в крайна сметка фрагментът, който е едновременно нещо, което вече не е, и нещо, което все още не е, всъщност обхваща доста повече от просто едно парченце, откъртило се от мозайката. Оказва се, че той е по-скоро едно между. Може би средина? Връзката между това, което е било, и това, което би било. Абсолютното сега? На това място пред очите ми изниква пукнатата съдинка - символът на японското изкуство кинцуги¹ с неговата философия на непълнотата. Златната нишка, която съвсем отчетливо се откроява на фона на пръстеновидната текстура на вещта и която в същото време възхвалява нейната несъвършена, смъртна природа, разказвайки личната ѝ история заедно с всичките ѝ недостатъци и дефекти, всъщност, подобно на златен ореол, издига обикновения, всекидневен предмет от бита до произведение на изкуството. Златният лак, запълнил пукнатината в селската съдинка, не само повтаря извивките на прореза и не само не се опитва да скрие повредата, но дори я подчертава, правейки по този начин осезаема именно крехкостта на нейната собствена текстура. Но без нито за миг да я накара да се срамува от това. Фрагментът-текстура трябва да поеме ролята именно на тази златна нишка. Когато Георги Марков чете миниатюрите и фрагментите на Далчев, той долавя в тях нещо много сходно: „Поразява ме Далчевият усет за естествена красота, за естествена чувствителност спрямо мистериозната поезия на живота. [...] Светът около Далчев е това, което е. Чувството на поета не го деформира, не го разкрасява или загрозява, сякаш свят и поет се знаят много добре и няма смисъл да се лъжат.“² Ето защо за мен фрагментът винаги е бил носител на прямота и искреност, но преди всичко на абсолютна свобода и на максимално уважение: свободата на автора да бъде независим в избора на своите обекти – обекти, незначителни, че дори и невзрачни, обекти, недостойни за големия разказ – с което самият той се поставя в ролята на аутсайдер, но именно като такъв не се чувства длъжен да робува на жанрове, стилове, литературни и други йерархии; уважение към описвания предмет, оставяйки го да бъде, но и в същото време уважение към читателя, който може автономно да избере дали да види в пукнатината на селската съдинка трансцендентната златна нишка, или просто историята на един глинен съд – употребен, ненужeн и все така красив. Нещо повече, самата незавършеност, която лъха от отворената форма на фрагмента, създава у читателя желание да го довърши, подтиква към действие и има интерактивна роля, създавайки много по-осезаема връзка между читател и текст, докато авторът остава невидим дори в такива случаи, в които субективният момент има особен превес в историята. Макар да не съм напълно съгласна с платоновия есенциализъм, който Гео Милев проповядва в своите „Прочити на традицията“ (1919), трябва да призная, че именно неговото разбиране за жанра на фрагмента като еманация на модерното изкуство е най-близко до моето, а именно: фрагментът като израз на дълбока, колективна интуиция, основаваща се на далечни, субективни асоциации и не почиваща на логически, обективни мостчета; фрагментът като кохезия, като сгъстеност (импресия-компресия), като минимум на средства и максимум на смисъл.³ Фрагментът като синтез, би казал Гео Милев, а аз бих добавила, може би дори като синестезия. Думите буквално те драскат и оставят парещо усещане след себе си, образите се отпечатват под клепачите ти, миризмите се загнездват в ноздрите ти – защото реално няма повествование, няма развръзка, няма поука. Само драскотини, щрихи, нюанси, цветове, усещане за студ, за жега, лилаво, жълто… Текстът като текстура, като себе си, за себе си, в себе си. Субектът – отвъд себе си… Такава особена сгъстеност на сетивата и в същото време отвореност към света досега съм усещала само във фотографията и в хайку, или иначе казано – в поетичния еквивалент на фотографията. В много случаи и моите текстури са просто сюжети от снимки, пропуснати да бъдат направени в дадения момент. Фотосинтезите, които допълват текстурата (а понякога дори контрастират с нея), също нямат документална стойност и в повечето случаи дори разказват съвсем различна история, а може би не? Може би ако се вгледаш в някой детайл, в долния ъгъл на снимката ще видиш „момичето, някога влюбено“, а може би дори съвсем друго момиче... Всъщност знаеш ли какво: затвори уеб-страницата, хлопни лаптопа, изключи телефона и просто се огледай – светът пуши цигара до теб на спирката, или се е свил на топчица в краката ти, мърка в сянката ти и сънува твоята собствена история.