Седя на малкото градско площадче вече повече от час. Наближава полунощ и в своята опустялост всичко около мен напомня театрални декори. От време на време иззад сцената притичват актьори. Иначе в прозорците на сградите не се случва нищо необичайно. Тук всичко е в показността – единствено в дванайсет на обяд и единствено на главния площад. Липсва ми виенската задкулисност. Липсва ми това да воаьорствам като стар перверзник, надничащ в домове под наем. Тук аз съм наблюдаваната. В провинциалното градче всичко си има отдавна предопределена роля: реката си шуми някъде отвъд сцената, пиян скитник обяснява нещо с гърлен глас на полицаи. Монах се шмугва в някаква врата в дъното на сцената. Две момчета – тази вечер най-добри приятели и бъдещи бегли познати – пият бира на пейката до мен, вдигайки наздравици за напиването без повод. Тук човек не може да се изгуби. Прекалено е тясно. Стига ти дотолкова, доколкото да намериш ролята си.

Спомените ми отново ме отнасят на село. И там ролите винаги са били отдавна раздадени... Неизбежнят пияница, който водеше селските овце на паша и винаги си носеше едно пластмасово шише от кетчуп, пълно с ракия. Спомням си как някога изсвири нещо на китара в местното читалище, посръбвайки от време на време от това червено шише. Умря под сянката на една стара изсъхнала ябълка извън селото, заобиколен от мирно пасящите овце... Така и го намериха, след като няколко дни подред не се беше прибирал и хората започнаха да търсят животните си – под дървото и с овцете, равнодушни към смъртта, кротко пасящи наоколо... Високата като варлина жена със студени, но красиви сини очи, която така и не си намери мъж. Носеше винаги една стара перука, като онези на манекените в магазините от 90-те... Слепецът Н., който живееше с майка си и привечер се срещаше тайно с добричката, възпълничка и винаги тежко нагримирана С. в двора на училището, където само ние, децата, знаехме кога и къде да ги спипаме, избухвайки във весел смях... Единственото циганско семейство в селото, с което всички ние тогава бяхме много горди, май защото беше единствено... И най-сетне двете баби близначки, които се бяха омъжили в двата срещуположни края на селото и постоянно си ходеха на гости, така че човек никога не знаеше коя от двете е срещнал по пътя си... Поглеждам часовника и на мига забравям колко е часът. Измервам времето в случайни минувачи. Ограбвам историите им с един поглед. Ставам шерп на тяхната неосъзната тъга. Отдавна мечтаех да осъмна из улиците на непознат град. Сега обаче знам, че градът определено трябва да е голям, а аз – безименна... Така загадъчен и същевременно банален е фактът, че човек винаги има тази вътрешна потребност да се изгуби в непознат град, за да се почувства отново непосредствен. Това в никакъв случай не може да се случи в родния град, а само там, където липсва обвързаност с личната история. Там, където като разсъблечен от себе си, си е изправен пред всичко онова, от или към което всъщност бягаш.

Не си спомням кога съм заспала и къде съм се събудила, но на следващия ден продължих да изпускам настоящето. Не можех да му смогна с писане. „Думите стават мостове”, прочитам полугласно графита върху моста над реката, разполовяваща шумно града, и си припомням един друг подобен надпис, видян върху фасада във Виена: „От разрушените стени стават най-здравите мостове“. Отново осъзнах, че опитвайки се да достигна до хората и техните истории, всъщност постоянно ги пречупвам през себе си, не виждам самите тях, а само ги използвам като огледало, в което се оглеждам самата аз. Оплитам се в паяжините на стари спомени и използвам изрезки от днешния ден, за да правя ready-made колажи, докато паяци с човешки лица пъплят около очните ми ями. Губя фактологичната опора на живота, защото я омаловажавам. А колко прекрасно е усещането просто да вървиш по алея с вековни дървета и да си ТУК И СЕГА, чувайки как нещо малко се отронва от короната и тупва в листата долу, пък неспособността ти да го опишеш в простотата на самото случване го прави още по-съвършено. Отново се скрих зад фонтана на стария театър. Харесва ми това, че виждам само осветения гръб на каменния монах. Харесва ми и как изкуствените светлинки, струящи от дъното на шадравана, си играят с водата му. Харесва ми, че шумът от шуртящите чучури е толкова оглушителен, че едва успявам да дочуя мислите си. Потъвам във фонтана и се вкаменявам. Намирам предопределената си роля и се превръщам в туристическа забележителност за случайни минувачи.