Разбудена от внезапната разруха на една няколкоминутна безкрайна дрямка... Къде съм? Ах..., все още на гара „Хютелдорф“, все още нейде в покрайнините на Виена... Тази неописуема метаморфоза, която преживявам всеки път, когато пътувам сама... И когато пътуването не се изразява само c преместване в пространството, а е целият ми път досега, т. е. преместване по-скоро във времето, за да стигна до онова, което съм днес – в този влак, на тази гара, в този час. Моментът, в който се настигам и осъзнавам, че извървяният път и пътят, който ми остава оттук насетне, са двете страни на един и същи край. Току-що наченатото таи единствения си смисъл в нещо отдавна преминало. Внезапно изпитвам огромна тъга по всичко ненаписано досега и с настървение започвам да описвам всеки кадър от лентата на бързо сменящите се в прозореца сцени. Заснемам ги с думи, I shoot them, убивам ги... „Изсъхнали слънчогледи до релсите – поле от мъртви богове...“ „Железопътни жици се преплитат в дъгата, която е толкова незабележима, че започвам да се питам дали изобщо съществува или е просто отражението на мъждукащата електрическа крушка в прозореца, мамещо сетивата ми...“ „Дървени разпятия пред всяко следващо малко селце, което влакът ще отмине без да спре – абсолютната самотност. Блянът по една несбъдната свята греховност, която Западът в своята перверзност никога няма да досегне. Бог идва едва с убийството, с извършения грях, с покаянието. Но моралът никога не се разкайва, защото той е изначално праведен...“ Усещам се като турист, който, снимайки непрестанно, остава сляп. Пишейки, аз оставах безпаметна, затова спрях. Задрямах отново.

Усилиха осветлението в купето и в прозореца вече виждам само собственото си отражение. Това гледащо ме лице насреща все още напомня детското ми личице от някогашни вечерни пътувания с влак, когато двете с баба бяхме неразделни и прекарвахме дълги летни часове-години по чакалните на малки гарички из Северозападна България. Гарички, които се отличаваха една от друга единствено по името на градчетата. Понякога розови, понякога жълти. Малки и кокетни, те винаги бяха разделени на три основни помещения, над всяко едно от тях висяха тъмносини ръждясали табелки с прогорели надписи, задължително на френски отдолу. Отляво надясно: „НАЧАЛНИК ГАРА“, „РАЗПРЕДЕЛИТЕЛ ДВИЖЕНИЕ“, „ЧАКАЛНЯ“. В най-десния край на всяка гаричка се помещаваше и кафенето, от което обикновено се сдобивах с шоколадови вафли с вкус на лимон. Именно в едно такова кафене някога се влюбих за пръв път. Сред мрачната кръчма, опушена от цигарен дим, пълна с вмирисани старци-алкохолици, трътлести лелки, награбили зелени кофи, преливащи от биволски сърца, и с циганки-чародейки, омайващи пенсионери-майтапчии, съдържателят зад тезгяха – мъж около трийсетте – се открояваше със снажната си фигура, облечена в елегантен тъмнолилав костюм. Със своя голям пръстен с черен камък и с русите си коси той ми се стори най-вдъхновяващото създание, което бях срещала дотогава. Гледах го в захлас и непорочната ми възраст позволяваше да му се усмихвам и да се навъртам около него колкото си искам. И баба заобичвах повече всеки път когато ме изпратеше до тезгяха, за да й купя поредното кафе. А аз продължавах да гледам благоговейно този лилав костюм и този черен камък на белите пръсти и се чудех какво прави това вълшебно създание в тази черна и зловеща пустош. Два часа по-късно с баба вече седяхме във влака и както винаги разговаряхме оживено като стари приятелки. Моето съзнание отдавна бе заето с други занимания и бе потулило някъде надълбоко спомена и за вафлите, и за циганките, и за любовта ми към мъжа и неговия черен скъпоценен камък. Месеци след това продължавах да потрепвам неволно всеки път, когато нейде сред тълпата на градския пазар и сред аромата на пъпеши и биволски сърца зървах тъмнолилав костюм, но все не можех да разбера на какво се дължеше това вълнение...

...Време е. Навън е нощ и трябва да сляза. Озовавам се на малка гаричка в бюргерско австрийско градче с досадно за произнасяне име и тръгвам в посока, обратна на тази на останалите пасажери. Имам план за тази нощ. Ще блуждая безцелно из градчето с идеята да намеря уединено местенце, в което да успея се насладя на самотата си. Явно обаче сега съм прекалено сама, за да мога дори да мечтая за това.