Два празни стерилни погледа в празния стерилен ресторант на хотела, покрай който минавам. Вратовръзката му – изрядно пристегната. Кокът ѝ – прилежно прибран. Cинът им – вероятно много далече, отвъд океана, и отдавна пиян. В току-що пресушената бутилка на масата помежду им се оглежда болката от неосъзнатата повтаряемост на една безлична жизненост. Наближава десет. Келнерът им казва учтиво, че вече затварят ресторанта. Горе, в стая номер 14, тя малко по-късно намазва ръцете си със скъп хидратиращ крем и си ляга рано – за утре до обяд е планувала посещение на Арчимболдо в Кунстхисторишесмузеум и „Ла травиата“ за след вечеря. Неговото място в леглото до нея остава студено и недокоснато и тази нощ. Малко по-нататък, прекосявайки неосветената част на Щатпарк, виждам как патици се гонят безредно в един световно-подреден хаос и всичко придобива обратно смисъла си. Изплювам се в ръкава на Дунава под мен, а някъде отвъд него нагло ми се зъби неоновият гребен на Виенското колело. С обърнатата си захапка то напомня в нощта карнавално-зловещата усмивка на котарака от „Алиса в страната на чудесата“.