На хълма на Щайнхоф – клиниката за психичноболни накрай града, превърнала се в свещено място за постигане на умствени разстройства и душевен мир – две от пейките по изключение бяха оставени една срещу друга. Обичайно пейките там винаги са стриктно подредени една до друга и оформят съвършена дъга около църквата на Ото Вагнер, гледаща в празното над града и в пълното под небето. Църквата е в югендстил – обла и бяла, доукрасена с неизменното мъртвозелено. Нейният гигантски позлатен купол е охраняван от четири ангела, чиито аскетично издължени тела напомнят момичешки форми. Покривът проблясва от изсипалия се преди минути порой. Тучната зеленина, пълнеща щедро погледа от всички страни, изглежда някак си различно в короната на всяко едно дърво. Двете пейки дървено се гледат една друга. Някой допреди малко е разговарял гръмогласно на развален немски (езикът-посредник) с най-добрия си приятел на тях, качил крака на отсрещната пейка. Преместили са ги, за да могат да разговарят именно така – с крака, вирнати срещу плиткоумието и суетата на намиращия се в подножието им град. Езикът – единственият начин да се из-хвърлиш от света. Да застанеш на купола му, отгоре... и да погледнеш надолу или назад. Но никога вътре и никога сега. Защото всичко изречено е отдавна преминало. Говорили са, пили са младо вино и в нормалността си са търсели отчаяно малкото останала им лудост. Днес са си наложили да бъдат ексцентрични и именно затова са решили да си спретнат пикник в парка на лудницата. И лудостта е дошла! Заедно с дъжда и с двете последвали го дъги. Най-напред са се приютили на сухо под „мустака на Ото Вагнер“, както по-рано са нарекли портала на църквата. Там, под него, дълго са си спомняли за дъждовете на детството и за хилядите места, където са се приютявали тогава – в кошара, заедно с овцете, в сламник, в чимшир, в ръждясалата каросерия на изхвърлен на пътя „Москвич“ (или съответно „Понтиак“), под найлонова торбичка, едва покриваща главата, под небето. Навсякъде, освен вкъщи! Когато си дете, последното позволено място за укриване е вкъщи. И в този полудял ден с ликуващи сърца са се радвали като деца на дъжда, стичащ се по мраморните стъпала на църквата. Откривали детето в себе си. После, изпаднали в налудничав транс и опиянени от виното, са танцували и крещели, приветствайки двете дъги с козируване. Искали са да могат да минат под тях, защото някой си е спомнил да е чувал като малък, че успееш ли да минеш под дъга, ако си момиче, ще станеш момче, и обратно... Досущ като ангелите-пазители, кацнали над „мустака на Ото Вагнер“. А малко по-късно и еуфорията е стихнала така внезапно, както и дъждът, а лудостта си е отишла заедно с двете дъги. Укротили се напълно и набързо излезли от транса, малко след това са отишли да се изпикаят в храстите зад църквата. Докато бяха луди, бяха и споделени. Бяха заедно. Завърнал се веднъж в нормалността на общоприетото, всеки от тях отново е останал леко свъсен и самотен... Тръгнали са си засрамени и от автобусната спирка в подножието на хълма дълго след това мълчаливо са се взирали в бялото чело на Ото Вагнер и унило провисналия му от дъжда мустак. A горе бяха останали само двете пейки да пазят спомена за една проливно изляла се малка споделена лудост. Навярно пазачът на парка щеше да дойде на следващия ден и чинно да ги върне обратно по местата им. Тия две пейки, които в дъждовните си капки все още оглеждаха цели две дъги.