Юли. Почти 40 градуса на сянка. Във Виена това е месецът на туристите от Близкия Изток. По Рингщрасе в ранния следобед вървеше мъж с мавърски вид – смугъл, нисък и трътлест, със златен „Ролекс” и тлъсти черни мустаци, заобиколен от четири-пет малки жениици, вероятно всичките до една негови, покрити от глава до пети с черни бурки. Единственото, с което тези жени разполагаха на воля, бяха техните нагли, бадемови очи. И сякаш това не бе достатъчно, но всяка една от тях бе оборудвана и с последен модел фотоапарат. Огромни професионални обективи стърчаха от всичките страни на тази малка своеобразна групичка. Префучавайки с колелото, не можех да спра да се обръщам след тях. Скупчени като врани около позлатения паметник на младия Щраус в Щатпарк, големите им черни очи крадяха безлични спомени от ежедневието на виенчани, налягали навред по поляните и опънали безмилостно щедро-бели крака под юлското слънце. С черните си бурки и стърчащите като клюнове лъскави обективи небрежно клъвваха тук-там късове голота – мигове свобода. Тъкмо се проклинах, че именно днес си бях забравила фотоапарата, за да мога и аз да клъвна парченце от тази колоритна гледка, когато забелязах, че всъщност една от черните жени-врани през цялото това време снимаше с огромно настървение мен.