Днес вечерта щеше да се състои „Дългата нощ на църквите“, когато те щяха да останат отворени до след полунощ. Карнавален ден и за благочестивите, и за грешниците. Глухонеми юноши подаряваха свещи по входовете на храмовете. По-късно аз щях да вляза пияна в един от тях и дълго щях да се вглеждам в трепкащите по варосаните стени сенки на молещите се в един глас вярващи, туристи или просто смесили се с набожната тълпа случайни посетители като мен. Още в ранния следобед в града започнаха да се стичат поклонници от всички краища на страната. Тъжна върволица от обнадеждени семейства с техните деца аутисти, тъкмо пристигнали от околните селища, мина мълчаливо покрай мен. Живота си тия хора така или иначе прекарваха по църквите и окултните местенца из страната. Днес грижещата се за техните нужди благотворителна организация бе наела дори свещеник-екскурзовод, който да ги разведе из пищните катедрали на столицата. Родителите бутаха угрижено инвалидните колички на бледите си дечица, които бяха сгърчили, сякаш във вечна молитва, вдървени дълги пръсти. Цялата тая мълчалива процесия тъпчеше смирено след черното расо на своя пъргав водач. Майките гледаха благоговейно Вотивкирхе, а бащите извръщаха глави след отминаващо момиче с къса пола.