Виена – градът на самотниците и лунатиците. На смъртта и меланхолията. На наказанието и спасението. Град, в който рано сутрин предпочиташ да се разхождаш из гробищни паркове, а по залез – из лудници. Една недоизказаност се носи из въздуха. Сякаш всеки си е поел дълбоко дъх, за да изкаже неназовимото, и точно затова едва ти остава кислород, колкото да дишаш. Безмерна тъга, провиснала от балкони, изливаща се от капчуци, кондензираща по мокри гълъбови пера, застиналa по ъглите на задушни киносалони. В театрите – провинциална и тромава патетичност. На пазара тълпата не е обща маса, обединена от силни миризми, хаотични движения и екзотични гласове, напротив – телата са така силно отграничени едно от друго, че виждаш само плът от самотна материя без съединяващата я тъкан на духа. Уханията на билки и вкисанти сиренà се блъскат враждебно еднo в другo. Разнородните езици те обсаждат, без да те досегнат. Продавачът на рози, който е дошъл от Египет преди трийсет години и все още не говори немски, седи на автобусната спирка и си мисли как за трийсет години нито веднъж не е помирисвал роза. Когато аз си мисля за Виена, ми се приисква да напиша най-скръбната песен на света – без думи и без мелодия… Само безшумен танц на изпотени боси пети върху празна сцена с дървен стол в центъра ѝ, ритнат от обесения.