Чакайки М. да се появи, се спрях под огромния монитор, инсталиран от лявата страна на операта. Излъчваха на живо балета „Дон Кихот“. Скрих се зад премръзналите туристи и започнах да се вглеждам в лицата им. Млад азиатец с бомбе и розови лачени обувки се снима под колонадата на операта. Момиче с оранжева коса и зелено яке се спира да се наслади за миг на балета и забравя накъде е тръгнало. Стар мъж зад инвалидната количка на още по-стария му баща гледа удавено към екрана. През това време Дон Кихот полудява и яростно срива декорите на селското куклено театърче, а после танцува трескаво в съня си с белия призрак на Дулсинея. Моята среща закъснява, пристига вече леко пияна и чувайки музиката отдалеч, пристъпва към мен с балетна стъпка. Днес си е сложила грим и се е заробила на идеята да бъде свободна. Утре щеше да се омъжи. Купуваме си билети за филмовия музей и се озоваваме на прожекции на късометражни компютърни анимации. И двете се влюбваме във въртящите се върху конусовидния торс цици на „Poly-gone“ и докато аз през цялото време си мисля, че Poly is gone, М. си мисли, че единственото, което иска в момента, е да докосне ръката на мъжа, който закъсня и запъхтян седна в тъмното до нея. На големия екран – прекалено много насилие и секс в едри пиксели. След филмите изпаднахме в постеуфорията на споделеното, а М. съвсем загуби чувството си за реалност. Трябваше да бръкна с пръст в езерото пред Карлскирхе, за да раздвижа водата и да ѝ докажа, че отражението на църквата в нея не е самата църква. Защо ми трябваше да го правя? Концентричните кръгове раздърпаха нейния бял призрачен образ на всички страни и го накараха да танцува за нас, но не успяха да ни убедят, че реалността не е илюзия. И пак всичко се обърна на поезия. Добре че малко преди това, в един от коментарите между прожекциите Жижек си го каза между другото точно намясто – „Фикцията е най-близо до действителността (ни)“.

Часове по-късно, пред тоалетната в мазето на нощния клуб, М. видя в лепнатата върху сешоара за ръце пиктограма нещо много божествено в двете стилизирани ръце, протегнати смирено към изсушаващите ги лъчи на Светия дух. После танцувахме на песен от шейсетте, изпълнявана на турски от Ърта Кит. М. подскачаше енергично наоколо, но избягваше всякакъв контакт с мен, защото каза, че в момента не може да бъде с някого, когото обича истински. М. не харесва тялото си, защото продължава да го гледа с очите на другия – на мъжа – затова предпочита да отвлича вниманието от него, танцувайки като езичница. Горката – пак се влюби оная нощ. Този път в жената, облечена в черно, чиято глава бе пълна само с пениси.