Благословен е градът в неделната декемврийска нощ да притежава сам звездите си и да не ги споделя със своите жители. Прекосявам площад, чиито очи плачат със сълзите на жена. Останалото е отровно-зелената патина на бъдеща руина. Вселенски страх и космическа тишина, подредени от ударите на часовника, които събират тия двете в съдбоносното безвремие на моята разходка. Проклинам утрешния ден и се влюбвам в нощния вятър, пронизал гърдите ми и нахлул така мъжествено в дробовете ми. Ах, как ще ми липсва този тъй тъжен свят!