Влага попива в петите ти. Плесен засяда в ноздрите. Мъхено-зелено пълзи по керемидено-червено. Природата се грижи да поправи щетите, нанесени от водите ѝ и покрива оголените тухлени глезени на Венеция с топлия чорап на мъха. Усойно е и кихаш често. В базиликата, в която спят скулптори, композитори и дожи, гониш ледения си дъх на пръсти и се надяваш душата ти да не изхвръкне заедно с него, оставайки завинаги тук. Бързаш да излезеш навън и да се стоплиш на първото февруарско слънце, поглезвайки се с поничка, пълна с крем от ром. По носа ти остава пудра захар, която едва следобедният ситен дъждец ще отмие. В близост до еврейското гето И. ме повдига на ръце, за да пипна за късмет металния нос на Сиор Риоба, една от трите малки статуи на Кампо деи мори. Легендата разказва, че Мария Магдалена наказала тримата братя търговци за алчността им, като ги превърнала в студен камък. Приседнали прегърнати на малкия площад, задрямваме за миг и се вкаменяваме, оставяйки тримата братя да бдят над нашите сънища – черни гондоли с червени езици. Ала в своята немота братята не успяват да ни предупредят навреме и самите ние се превръщаме в сюжет за снимката на весел застаряващ германец.

Върху комина на жълта сграда с медальон, изобразяващ два влюбени гълъба, два истински гълъба правят любов, като издават гърлени звуци, сипейки мокри перца върху уморените ни от студа и влагата глави. Разхождаме се безмилостно, безцелно, безкрайно. Губим се, намираме се и после пак изчезваме в паралелните светове на малки потайни площадчета. Потъваме в кладенците им и се опъваме като котки по червените им пейки. През нощта умираме и по изгрев пак се раждаме. Ала никога не успяваме да се събудим навреме, за да отидем на покрития рибен пазар Риалто. Виждаме червените му тенти от другата страна на канала, но докато прекосим лабиринта на града и множеството негови паралелни вселени, пазарът вече е опустял. Нaвсякъде по ъглите му все още мирише на прясна риба и сол, но риба няма. Като изгладнели кучета сновем из него с носове, вирнати във въздуха, и не е никак трудно да доловим характерната миризма на тиня и море, а заедно с нея долита и глъчта на продавачи-измамници и туристи-наивници. Може би пазарът е все още отворен някъде тук, само ние пак сме объркали уличката и не сме попаднали в правилната вселена. От всички страни в нас са вперени студените очи на изваяните по капителите глави на морски чудовища, а аз за малко да се подхлъзна на лъскаво петно, изтекло от вътрешността на голяма риба.

В старата работилница за лодки в махалата Дорсодуро зелените дъна на гондолите, обърнати по корем, са наредени да се сушат на слънце като току-що уловени сардини. От прозорците на ресторантите доволни усмивки оголват катранено черни зъби, оцветени от спагетите, приготвени със смъртоносно сепиево мастило. Крачим нагоре-надолу като в оживяла картина на Ешер, а аз гълтам марципанени карнавални маски и ги разтапям с черната горчива напитка от сицилиански портокал. И когато падне нощ всички венецианци свалят маските, събличат театралните костюми и като по команда напускат Венеция, изоставяйки я в ръцете на пришълците. Качват се на автобусите, чакащи край града, и се прибират в истинските си домове, нейде в сивите индустриални квартали на Местре. И тогава декорите опустяват, статистите слизат от сцената и дори туристите-публика напускат тихомълком залата без прощален аплауз. Навред е тихо като в театър. Чувстваш се странно, защото не си свикнал да не долавяш характерния градски шум от клаксони, сирени на линейки и звън на трамваи. Само плясък от малки вълнички.

Този град не е тук заради жителите си. Те са тук заради него. Всъщност няма нито жители, нито град. Само неговият призрак е останал – запечатан в картички, календари и ключодържатели. Венеция се продава като уличница, която обаче добре знае цената си. Тя е куртизанка и малки Казанови – малокалибрени азиатци – щипят нагло зърната ѝ, по няколко пъти на ден отнемат девствеността ѝ с „Никон“, влачат гумените си ботуши по нежните извивки на мостовете ѝ, изпускат паспортите си във водите ѝ с цвят на омекотител, секнат се в покоите на дворците ѝ и нелепо ѝ се хилят от червените кухини на лъскавите ѝ гондоли.