Бора¹ е пряма, безсрамна и носи в пазвата си мъжкия дъх на Севера. Триест и Бора са тайни любовници. Тя пристига винаги нощем, набързо изчиства небето от лениви облаци и всеки път остава за три, пет или седем дни. Залоства те вкъщи със седмици или те отнася през комина. Наказва те или те спасява. Търкаля те по баири, заедно с кофи за смет и пейки за влюбени. Преплита жици, телефонни разговори и съдби. Обръща трамваи и котки по гръб. Запокитва птици в прозорците ти. Чупи саксии в главата ти. Дъвче косите ти. После пълни очите на любимия ти с пръстта на Черна гора и го кара да те забрави. В този момент ти се приисква да се бухнеш цялата в бялата пяна на вълните отсреща и да се разтопиш завинаги, сгушена с медузите и коралите на дъното. Но наглата Бора непрестанно препречва пътя ти и те оставя заклещена отсам улицата, загледана към това негостоприемно море, в което привилегията да плават имат само мъртвите. И изведнъж – просто така – Бора се укротява, смразена от собствената си безочливост, и си тръгва гузна, като преди това покрива градския площад и кея на старото пристанище със сребърен леден обков. Всичко притихва в блажен сън и дори малкото сърчице на златната рибка, плуваща в шадравана, спира да тупти за няколко часа. На сутринта Триест се събужда и като при силен махмурлук не си спомня нищо от онова, което се е случило предишните дни. Само старият корабостроителен „Урсус“ – плаващата Айфелова кула на града – някакси пак се е озовал насред залива, превърнал се в пристан на уморени чайки. И тогава целият град се събира на площада, за да наблюдава завръщането му в старото пристанище. Бора отново не е успяла да го отнесе със себе си като свой жертвен агнец.