Наближаваше първи юни и дечицата от детската градина в съседство репетираха усърдно същите ония песнички от преди двайсет и пет, а може би и от петдесет години насам. Звънчетата на гласчетата им ме докосваха през отворените прозорци. Всичко в този градец ми е познато и близко. Дори и слънцето ме напича по друг начин тук. В чужбина живея вече толкова години някак абстрактно и теоретично. Страничен наблюдател. Аутсайдер. Само в България съм конкретна. Изскачам от самата средина на нещата. Преставам да бъда абстрактна и стъклена. Стори ми се, че сред другите пеещи звънчета дочувам собствения си детски глас. Колко се беше променил. Не толкова самият тембър. Нещо друго беше различното сега. От другата страна на блока можех също да чуя събраните в двора на училището първокласници. Репетираха програмата за 24-ти май. Някъде там, сред веригата от пляскащи детски ръчички, навярно нескопосано припляскваше и Павката – новият любимец на баба. Малчуганът, който с радост помагаше на жените от квартала в техните градинки-симулакри. Спомням си го от по-миналото лято, когато, още съвсем малък, си мечтаеше за собствено куче и бе вързал на връв една стара плюшена играчка, която влачеше навсякъде със себе си. Най обичаше да се мотае с баща си – шофьор на междуградски автобус – и обикновено когато бабите от блока ги видеха заедно и го питаха накъде е тръгнал, той отговаряше делово: „На работа!“. През първата си година в училище Павката така и не успя да се научи да пише и да чете, затова и началото на лятната му ваканция бе отложено със седмица, през която уж трябваше да се справи с пропуските. Павката разпознаваше само буквичката „О“ (може би защото беше кръгла и не приличаше много-много на буква). Умееше да изписва и разбира се своята собствена буква – „П“, но не можеше да направи връзката, че думата „пате“ също започва с нея. Че нали „П“ си беше само негова!? И беше прав. Ами че как така: нали „п“-то в „пате“ е различно от „п“-то в „Павел“?! По тоя повод си спомних за рисунките на индианци от една етнографска книга, които би трябвало да изобразяват човешко лице. Да, всеки един детайл – ухо, око, уста, коса – беше уловен с прецизна точност, но частите бяха така разместени в пространството, че човек сякаш гледаше по-скоро шедьовър на Пикасо. Примитивният, а и малкият човек можеше да мисли само в детайл – конкретно, но не и в цялост – абстрактно. Затова ли и „Аушвиц“ можеше да се роди само в наши дни и само в Западния свят?