По окървавения гръб на полужив бик, прободен от матадор, автобусът – муха-кръвопийка – бавно пълзи към Толедо, където сред безброй безименни подобия и фалшификати си внушаваш, че най-сетне си разкрил единствения оргинал на Ел Греко. Tам, в манастира „Санта Круc“, се чувстваш някак сломен и дребнав, изправен пред влажните, самовглъбени очи на всички ония бледи и издължени лица на светци, непрестанно всмуквани от някаква невидима божествена уста, теглеща ги като мек арабски локум към себе си. Все по-нагоре, все по-навътре...