Годината, прекарана тук, като че ли премина на гърба на влаковете, които денонощно скръбно прекарваха сребърна скраб под прозореца ми. Сякаш носеха несметни дарове за сватбата на цикадите, които също така безкрайно хриптяха и се съвкопляваха зелено в храстите около дома ни ден след ден, нощ след нощ. А на сутринта събирахме труповете им по поръсената със сребърен прашец тераса.

Тук измервахме времето само в нощи и дни. И двамата бяхме безработни и безкрайни. Солени, морски дни и черни, стипчиви нощи с вкус на кампари. Вкъщи – жега в порите на скалпа ми и мраморна прохлада по босите ми стъпала. Във влака на връщане от плаж – лепкава умора над клепачите и ситен пясък под ноктите и в кухините на зъбите.

Слънцето ме гони из стаите и ме разрязва със златно снопче. След това глътва цялото небе и залязва. Но залязва часове наред и миг преди да се превърне в малка червена точица на ръба на перваза ми се скрива зад църкавата „Сан Петронио“ в дъното на хоризонта. Стъклените ѝ мозайки блестят във всички цветове на дъгата, а аз си представям как слънцето се промъква през някои от прозорците в хладния кораб, пълен с мъртъвци, и се свива на топчица върху каменния под. Тогава светии, дяволи и овчици напускат местата си, слизат от стенописите и се търкулват до него, а Господ – доволно усмихнатo старче с азиатски черти и тънки бели мустачета – седи отгоре с бял гълъб на рамото и ги гледа благо.

Отвън, пред задрямалата църква, усетили вечерната прохлада и наближаващата заедно с нощта пощада, хората започват лека-полека да се раздвижват като току-що пробудени от дрямка и да се събират на малки групички, приготвяйки се за поредната киновечер на открито. Днес: „Волният ездач“. Сцената в гробището, след като героите заедно с двете проститутки са взели халюцогени, ме изнервя малко. След края на филма ставаме от стълбите на църквата и стъпвайки по пръстите на вкопчени един в друг заспали влюбени, по чиито потни тела никне млада трева, оставяме централния площад зад себе си. Искам да заведа И. до „Санто Стефано“ и да му покажа релефа на петле върху червените тухлички в стената вляво от входа. „Не се вижда, трябва да знаеш, че е там“, уточних и започнах да опипвам стената слепешком – „точно затова е прекрасен обект за моя нов проект“. И. ме погледна въпросително. „Нима не съм ти казала за плана ми да правя туристически градски обиколки за слепци?“. За петлето бях научила наскоро от местния луд и точно тогава ми бе щукнала тази идея. В една от самотните ми разходки до църквата тоя вмирисан на пикоч човек с пяна по устата ми го бе показал. Тъкмо бях излязла навън, след като се бях помолила да останем тук завинаги, и той ме спря пред входа. Показа ми петлето и каза, че е подписът на строителя. „Все пак средновековие, нали се сещаш, не са имали още авторски права?“, подсмихнах се към И., след като бях положила ръката му върху релефа на петлето. „Но тази църква крие и още една история“, подхвана ме тогава лудият свойски под ръка и ме поведе обратно към вътрешността й. За момент ми прилоша от миризмата му, но с нищо не показах отвращението си. Самотните възрастни мъже винаги са ми били особена слабост. Има нещо бащинско в тях, но, разбира се, не в обичайния смисъл на някаква закриляща те висша инстанция, а точно обратното – олицетворяват онзи момент, в който бащата се превръща в безпомощно дете, за което ти трябва да се грижиш. Представям си как всички тия изоставени бащи и зиме, и лете ходят с едно и също избеляло яке без епоха и определен моден стил и как вечер си притоплят вмирисана консерва. После лягат в някакво неуютно легло и четат до припадък, докато сутринта не ги избави от самотата, и тогава отиват в църквата и слушат първата дневна молитва на безполовите монаси. „Не е ли прекрасно да започваш деня си така!?“, възкликнах еуфорично, а И. допълни: „Или да завършваш нощта?“ „Предполагам… Искаш ли да видиш и второто нещо, което той ми показа тогава?“ Дръпнах го за ръкава и го поведох към вътрешността на божията обител. „Тогава, след като прекрачихме дверите на църквата, мъжът посочи безмълвно към ето тази скулптура.“ След миг аз и И. се озовахме пред една цветна фигурална композиция в човешки ръст. „Безкрайно безинтересна, не мислиш ли? Мадона, разбира се, както винаги по-млада от сина си, с трагично изражение държи сваления от кръста Исус.“ Около двете централни фигури имаше и други. „От разказа на човека разбрах, че е направена от пресовани стари карти за игра, конфискувани от кръчмите на Болоня. Ето това вече е моята религия! Божествено и профанно в едно. Светата майка-красавица, направена от потни, покварени, мръсни карти за игра, изобразяващи дяволи и разголени кралици по цици! Просто божествено, нали?“ И. се съгласи.

А отвън под колонадите една кокалеста баба с искрящо бяла коса, искрящо синя рокля и искрящо жълти гумени ръкавици търкаше ожесточено надраскания през нощта с искрящо розов спрей надпис „МРЪСЕН БОГ“ (porco dio). Един турист я щракна незабелязано, овековечавайки я завинаги, а аз истински му завидях за сюжета.