Автобусът от Болоня за Рим спря за половинчасова почивка в обичайното време на обичайната междинна спирка – крайпътен автогрил. Затоплени и все още дремещи, пасажерите се смъкнаха с неохота, влачейки подути крака към минимаркета отсреща. Скоро замириса на кафе, цигари и дезинфекциращи спрейове. Седнах на бордюра и зачаках – нито бях гладна, нито ми се ходеше до тоалетна. Напоследък същата тази петчасова отсечка я бях минавала неколкократно със същия автобус и със същия, елегантен като котка и вечно галантен (особено с подрастващите лолитки) шофьор. Единствено пътниците бяха всеки път различни. Започнах да ги разглеждам.

Двете африканки с огромни задници започнаха кокетно да се разкрасяват една друга, махнаха мрежите от главите си и си сложиха перуки с гъсти, прави коси. Едната стана блондинка, а другата червенокоска. Две неприлично млади индийки се суетяха около децата си и постоянно си ги разменяха щом някое от тях се разплачеше, та така и не разбрах коя на кое бе майка, баба или сестра. Май и за тях не беше от особена важност. Кльощав мароканец извади изсъхнал сандвич и започна да го рони с усмивка на грознте проскубани гълъби наоколо. Баща и син от Близкия Изток подритваха камъчета мълчаливо. Бащата нямаше нос. Представях си какво ли диво животно на какво ли дивно място, блян за западната туристическа гмеж, му го е отхапало, докато той гордо застана пред калния лоу-кост автобус и с широка усмивка накара сина си да го снима… Не сме големи колкото са големи мечтите ни. Мечтите ни са толкова големи, колкото е голяма личната ни история… Междувременно военен джип паркира до автобуса и от него се изтхлузиха двама набити и трътлести мъже с големи водоустойчиви часовници и камуфлажни дрехи с окраската на широколистна гора. Навярно някъде наблизо бе разположена военна база и те бяха дошли да презаредят с консумативи. Наблюдавах ги с презрение не толкова от убеждение, колкото по някакъв стар ученически навик да мразя всичко що носи униформа и оръжие. Десетина минути по-късно се прибраха в джипа, като разговаряха оживено. Не бяха си купили нищо друго освен един огромен камион-играчка с дистанционно управление. Наближаваше Коледа.