С любимата ми рокля с цвят на оная т. нар. „пустинна роза“ – която все още стои на камината в старата ни къща и за която до ден днешен никой не може да ме убеди, че това е просто кристал, а не вкаменено цвете – седя върху нагорещения мрамор на Пиаца Маджоре, заслушана в тъжната китара на топлооко момче, което, изглежда, не обича да се натрапва и затова винаги свири между един и два следобед, когато и жителите, и посетителите на Болоня са попаднали в капана на безпаметна дрямка и единствен градът е неговата публика. И. отиде до магазина. На нагорещения площад сме само аз, то и един луд, яростно ръкомахащ из наелектризирания от жега въздух.

Предната вечер на същия този площад, на огромния киноекран под звездите и пълната юлска луна, японският крал Лир на Куросава скубеше белите си коси в зеленото оризово поле и отчаяно стопяваше поглед в отломките на пламтящите си дворци – предаден, остарял и също толкова луд като човека, който на следващия ден щеше да крачи напред-назад по струните между мен и китарата. Въпреки че беше минало полунощ, лицата в публиката все още лъщяха от пот. Може би пламъците на пожара бяха успели да ги близнат по челото. Прах, пепел от рози, разтопен асфалт и момиче в жълта рокля, проснало се по гръб на нажежения мрамор, пропускаше филма и гледаше към звездите над голямото чело на „Сан Петронио“. „В този град вече пети ден пълнолунието е вечно“, мислех си аз, докато и ние с И. също съвсем вяло наблюдавахме случайни сцени на филма. Лица-маски, думи-крясъци, жестове – безизразно изразителни. „Япония, Япония – така близка си ми ти в твоята далечност!“ После с И. – обърнали гръб един на друг – щяхме да шептим слепи обяснения в любов по ъглите на сградите и да се докосвахме само с гласовете си. Под нас една друга Венеция¹ със запушени очи ни отговаряше тихо.

Днес на същия този площад непоносимата следобедна жега продължаваше да ме приласкава като досадна и прекалено грижовна майка. И. се върна от магазина с бира. Чувствам се като в пещ, задушавам се и това клаустрофобично усещане се засилва все повече, докато И. ми разказва за горещите бедра на чернокожата Гардения, с която някой някога прекарал нощта, а после написал за нея песен. Мраморните плочи ухаят на топъл хляб, солено ми е на петите и бирата ми е топла и с вкус на тропичен плод. Момиче с черна рокля и цигулка в ръка прекосява площада и вместо монета оставя в калъфа от китарата на топлоокото момче вместо монета преполовеното си шише с вода. Свенливо разменени погледи. Познават се отдавна. Китарата потрепва и зазвучава като тъжна цигулка. Наскоро проходило дете крачи като опиянено и тактува в безупречен унисон с нея. Лудият мъж го гледа въпросително и разбиращо едновременно. Започва да го имитира. Последната струна удря камбаните на градската църква. Площадът е все така пуст. Аз ръкопляскам с лепкави пръсти, седнала неудобно върху туристически картички, които няма да изпратя, а дори и да изпратя, навярно пак няма да пристигнат. Миг след това вече споделяме мечтите, страховете и бирата си с момчето и ни е някак тъжно, защото въпреки уговорката ни да дойдем да го послушаме и тая вечер, и тримата много добре знаем, че никога повече няма да се срещнем.

На следващия ден се натъкнахме на старо хале, превзето от урбанистични хипита – мръснокоси и с тела с цвета на моята пустинна роза. Сред бетон и нескопосано отгледани зеленчукови градини красиво момиче с тюрбан си набра неузрели домати и полски цветя и ги добави към салатата си за 3 евро. Кучета – тичащи на воля, лигавещи глезените ми с безрезервна обич, а после хапещи се свирепо едно друго в битка за ничия земя. Африкански ритми в съзвучие с песента на цикади, мухи и комари. „Африка, Африка – блян и кошмар на европееца!“ Зад нас недостроени военни общежития, кранове, изгорели поля и залезът на слънцето, прибиращо се към малкия си остров в Тихия океан. Хубаво ми е тук в крайния квартал, но ми липсва уютът на горещите като пещ аркади в центъра на града, под които всички сме братя, всички сме далечни роднини на летния дъжд. Липсват ми и кехлибарените бедра на Гардения.