Наблюдавани от самолета, околностите на Мадрид приличат на окосмението по главата на бушмен. Малките черни топки обаче се оказаха вековни маслинови дръвчета. После, когато влезеш в катедралата, която най-напред е била римска базилика, после – мавърска джамия, след това – католическа църква, а най-сетне и магазин за евтини сувенири (истински цитат от Беняминовата теория за капитализма като религия), осъзнаваш, че историята не е линия, а кръгова подмяна на уморени парадигми. Не кръв, а гъсто вино се стича по челото на разпнатия в църквата „Сан Херонимо“ Исус. Не вино, а кръвта на лами, маи и инки се пени в чашата ми няколко часа по-късно в бара в студентския квартал „Ла Латина“. На следващия ден в същата църква Светата майка – миниатюрна, дървена кукла с малки червени устнички – е облечена в чисто нова лилава, барокова рокля. Малко ми напомня на педантично наредените кукли, които бях виждала върху голямото легло с ракла на старата мома от жилищния блок на леля ми.

От катакомбите на „Прадо“ излязох, тичайки през глава. Беше ми се доповръщало от толкова много разпятия. Бях ослепяла от толкова много злато. Но никога няма да забравя придворните джуджета на Веласкес. Тези шутове някога сигурно са били единствените свободни мъже в кралския двор. Техните портрети и днес те гледат нагло от платното, от което като че ли за първи път не надничат само монарси-държавници в черни клинове, а всъщност сякаш дишат някаква дребнава човешкост. Навярно докато ги е рисувал, и художникът е разкопчал стегнатата бяла яка, настанил се е по-удобно, отпуснал е четката си, смесил е дръзко цветове на едри маски и от придворен художник е станал импресионист. От магазина на музея за себе си купих само една картичка. Оная с давещото се в пъкъла куче на Гоя – естествения завършек на Веласкесовия прото-постмодерен барок в модерната лудост. Всъщност картината е доста дзен и на нея не е нарисувано почти нищо. Само едно куче в долния ъгъл. Това ли е адът за западния човек? Нищото? Този дълъг път, който Европа е трябвало да измине от прямата индивидуалност на Веласкесовите „хора на удоволствието“ до абсолютния разпад на Аза в собствения му ад?