Забих пръсти в чемширов храст и това ми навя спомен за селско погребение. Спомен, изцяло изтъкан от миризми. Дъх на късна есен и втвърдена земя. Нозете ми са влажни и изстинали, обути в два ката чорапи, плетени терлици и кални гумени галоши. Дъх на прясно варосана стая. Дъх на разтопен восък, накапал по пръстения под и по тавата с варено жито. Дъх на попарена с вряла вода кокошка. Забрадки с дъх на некъпана, брулена от вятъра коса и миришещото на запръжка кожено елече (някогашна соц-конфекция) на бабата, дъщеря на покойника. Пред вратата – локва с дъх на прокиснало вино от преливането за „Бог да прóсти“. Попът мирише на ракия и бяга от тамяна. Ковчегът е положен върху три стола в средата на малка стая и ухае на младо дърво. Тялото в него вече не мирише на нищо.