Тази година поредното ми лято на завръщане бе белязано от призрачните бели коне на опустял спомен за детство. През първата ни вечер, прекарана заедно с баща ми, обиколихме познатите места в смълчаното село. Понякога кучета ни залайваха апатично, но аз припряно продължавах да му преразказвам спомените на баба, които тя ми беше разказвала допреди час под асмата. ...За нейния чичо Трифон, който се учел добре и бил единственият в рода, дето още по онова време изкласил до седмо отделение. Всяка вечер четял библията или уроците от някой буквар на струпаните около огнището роднини, но когато попът-учител дошъл при баща му със заръката да изпрати Трифон да се учи в големия град, дядото на баба ми само отговорил сухо, че имал нужда не от учени, а от работници, а пък и откъде-накъде ще прати само един от синовете си в гимназията, а другите не. Не било редно тъй. Попът-учител не можел да се противи на волята му и само казал: „Ще съжаляваш, Апостоле. По лош път ще тръгне момчето“. И наистина, останал си Трифон в родната къща и никога не излязъл из село. Поработвал тук-там и всичко му идвало отръки, но нищо не вършел от сърце и нищо не го радвало. Яд го горял и все сухо му било в гърдите, казвал той и се давел в ракия. Биел жена си, ненавиждал децата си. Тънел в немотия. Така и умрял. „Да се не беше вторачвал у тия пущини книгите, дето само мамят и отварят глад за други светове – завърши баба, – да си бе живел спокойно и да си бе умрел щастлив...".

По стара традиция нашата разходка с баща ми започна с гробището, клекнало над селото. За една година то бе порастнало двойно, докато селцето долу сякаш се бе смалило – като кутре, сгушено в нозете ми. Представих си се като великан и изправена там – на хълма, обсипан с мъртъвци и таласъми – имах чувството, че можех да дочуя всичко, което си говореха баби и кози дори в най-крайната махала. По-късно вечерта, на път за вкъщи, минахме край старото училище. Бяло конче пасеше в двора му. Най-напред погледът ми се спря върху олюпената стена с избледнял, жълт надпис „Науката е слънце“, сетне вдигах глава към редицата слепи прозорци на класните стаи горе. В края на редицата все така самотно, както и преди 20 години, надничаше леко поклащащият се човешки скелет от кабинета по биология, а потъналото в тучна трева футболно игрище тази нощ бе владение изцяло на бялото конче. Няколко седмици след това, пътувайки обратно към София, мернах от влака в друго такова село едно друго такова училище с друго бяло конче в двора му и тия две кончета заключиха в себе си двата края на моето тазгодишно лятозавръщане. Спомних си самотния бял скелет и страха, който той всяваше някога в мен. Въпреки този страх, всяка вечер правех ритуални разходки до училищния двор и хвърлях поглед към прозореца на кабинета по биология, уверявайки се, че скелета все още е там – бял и ням. Бялото завинаги си остана за мен цветът на смъртта.