Аз, циганите, турците и алкохолиците бяхме настанени в най-задната част на автобуса. Почти като в САЩ през петдесетте на миналия век. На унгарската граница чинно показахме паспортите си и тогава нищо човешко не ни остана. Докато над нас лястовици и мухи прелитаха граници и митници, а измършавели улични псета и котки спокойно сновяха без документи наоколо, ние бяхме обратно натикани във вмирисания търбух на автобуса, облян в болнавата светлина от малките екрани на телевизорите, където Стивън Сегал ме застрелваше на намален звук. На съседното платно, определено за тирове, десетки камиони се тътреха бавно към зейналото гърло на митницата. На каросерията на последния от тях, все още само наполовина погълнат от бетоненото чудовище, стоеше името на фирмата – „Полет“. В главата ми случайно зазвуча „Welcome, my son. Welcome to the machine“. На сутринта на българската граница двамата мъжкари се измориха да просят нямо залък хляб. Само женската не се отказа и продължи да се надява. Имаше дълги провиснали цицки.