Лятото винаги означава завръщане. Завръщане у дома. Завръщане на изток. Завръщане на юг. Там, където лястовиците – малки черни мустачета – доплитат спомените си от жици с кръгове в небето. Там, където в краката ми сред изсъхналата трева селската котка ще спи вечно, сънувайки изядените си деца. На красивия й гръб е клекнал смисълът на всичко.

Оттатък плета зеят прозорците на старата къща, изгоряла през пролетта. Черна пепел се смесва с прахта по никому нужните вехти мебели и стари печки на дърва. Бащи и синове допускат винаги едни и същи грешки. Само синовете на котката осъмнаха без грехове, когато баща им ги изяде миналото лято.

В родния ми град, в двора на училището, докато се мъчех да накарам намереното, вцепенено от страх лястовиче да полети, едно от перцата на вече счупеното му крилце се откъсна и остана в ръката ми. Без него едва ли можеше да издъжи дългия полет на юг. Дълго плаках и молех уплашеното птиче за прошка. Главичката му миришеше на бебе. А то ми бе простило още преди да се родя. И аз съм като него – със счупено крилце. Ще успея ли да се върна изобщо някога?