В натъпкания до пръсване междуградски автобус с последна спирка в Отранто един луд между четиредесетте и деветдесетте (трудно е да се прецени възрастта на непорастнало дете) седна на свободното място при красивото момиче до нас. Започна да мачка слабините си и да търси близостта му. Доповръща ми се. Исках да извикам, да помогна някак на момичето да се отърве от натрапника. А то самó хвана ръката му и с успокояващ, нежен глас му каза: „И аз те обичам, Maтео. Всичко ще бъде наред. До утре!“ Миг след това вече слизаше на спирката си, а мъжът-дете Матео остана на седалката с блуждаещ поглед, забравил вече за него и се озърташе за следващото момиче.

В Отранто, в подножието на замъка, малък дядо си отглеждаше малки доматчета и техният яркочервен цвят контрастираше така красиво с белия като моцарела камък на замъка, в който, между другото, не видях нищо готическо.

Докато в Порто Чезарео мижахме към залязващото над римската кула слънце, И. ми сподели, че залезът винаги му напомня на влакче и му носи онова усещане за завършеност, което като малък е изпитвал на всеки по-голям завой, когато от прозореца на първия вагон се е откривал изглед към последния.

Понеже и двамата не искахме да си вземем сбогом с Пулия, тръгнахме си набързо и някак преждевременно. По пътя, докато всеки от своя прозорец смълчан гледаше към хълмовете, обсипани с кехлибарения прашец от светлините на уличните лампи в малките селца, и двамата мечтаехме единствено за това, пътешествието тепърва да започва. И навсякъде в мрака ни се привиждаше мъдрото чело на Везувий, който бе успял да въдвори ред и мир в лекомисления, покварен Помпей.