В нажежения ден масливновите дръвчета танцуваха таранта¹ по двойки. Влакът, на който се бяхме качили в Бари, ни стовари с пъшкане и огромно закъснение в Лече. На влизане в стария град мъж на раздрънкано колело ни задмина с широка усмивка, докато от прозореца над главите ни се изнизваше едно провлачено и бяло „алелуя“. Група момчета с все още несъразмерно издължени тела минаха покрай нас като ято млади гъсоци и с гръмко „Ciao, sorelle!“ закачливо поздравиха двете пухкави баби монахини, които само благосклонно се усмихнаха на младостта им.

На главната улица в Лече, оживена от артисти и туристи, лицето на стария сенегалец – застинало в неподвижното изражение на африканска маска – се откроява с пепелявата си сивота на фона на бронзовия тен на тичащите наоколо деца. Приседнал под сянката на опитомените в огромни глинени саксии палми, ден след ден той рисува дивите рошави палми на своето детство и ги продава за по 5 евро.

Тъжният клоун Франческо, който никога не бе напускал Лече, убеден, че всички градове и хора си приличат, ни почерпи със студена бира на стълбите на малката църквица. Когато келнерът от отсрещния ресторант дойде да ни предупреди да изчистим бирените кенчета и кутиите си от пица преди да тръгнем, Франческо само отвърна вяло: „Това аз си го знам. Аз съм животно, а което по природа е ясно на животните, няма нужда да ми се повтаря.“ Някъде дълбоко в главата ми издрънчаха, досущ като тенекето от бира, търколило се по стълбите, първите редове от една любима на баща ми книга: „А кое е добро, Федър, и кое не е добро – трябва ли да питаме някой да ни каже тези неща?“².