На широкия и претъпкан булевард „Виктор Емануил II“ един възрастен бездомник беше пригодил за подслон прекрасния портал на необитаема аристократична къща и си беше направил нещо като спалня, състояща се от картонен одър с възглавница - всъщност торба с най-ценните му вещи. Наоколо беше подредил, доста старателно подредени по размер, бутилки и хранителни продукти, изровени от кофите за боклук по-рано през деня, а на уличната телефонна кабина в съседство беше разпънал да съхнат опраните си панталони. Мълвеше тихо вечерната си молитва, без да обръща особено внимание на преминаващите през територията на дома му случайни гости на града. Двамата с И. пресякохме улицата и останахме безмълвни от другата страна, наблюдавайки с благоговение простотата на този вечерен ритуал. Искаше ни се да му дадем пари, но респектирани от бялата му коса, изпитахме голям срам дори само при мисълта: „Та кои сме ние, че да му даваме милостиня...” А и моментът просто не беше подходящ.