През лятото Вечният град се превръща в урбанистична пустиня, напуснат от жителите си и изоставен в ръцете на туристи-мравки, пъплещи сред руини-мравуняци. На протестантското гробище „Чимитеро акатолико”, полегнало в сенките на пинии някъде отвъд Тибър, аз и И. направихме следобедно поклонение до гробовете на Шели и Кийтс. Двама герои на модерността, която, подобно на самите тях, бе също толкова обречена на преждевременна смърт: първият – здрав, пламенен и буен, удавил се при корабокрушение; вторият – тих, охтичав и хомосексуален, починал от болестта да бъде изобщо роден. Тия двама мъже на Севера подирили приживе приключение или изцеление в нажежените земи на Юга, но намерили там единствено вечен покой. В гробищния парк прашните ни нозе бяха безмилостно нахапани от бълхите, които уличните котки – единствените летни резиденти на Рим – домъкваха със себе си. В гроба на Шели липсва сърцето на мъртвеца, което Мери ще държи заключено в писалището си дълго след смъртта му, увито в страниците на едно от последните му стихотворения. Върху надгробната плоча на Кийтс липсва името на поета. По негова собствена воля там стои само едно: „Here lies One whose Name was writ in Water“. Сърце и име, материя и дух, реално и символично – и двете поетът-романтик не е отнесъл със себе си в отвъдното, а наместо това е завещал на света като прощална поема.