Застрашен от наближаващата лятна буря, днес Помпей успя да прогони гъстите орди от американски и германски туристи, неизменно облечени в сафари-дрехи, и доволен остана владение само на едно коте, гълъбче и две гущерчета. По улицата, по която някога проститутките-лупанарки са лаели като вълчици, за да ориентират чуждестранните моряци, ми се стори че дочух сподавен вълчи вой. Обърнах се рязко и се огледах. Бях сама. Взех камъче и го метнах във въздуха. Спомних си за англоезичните момчета с жилави гърбове, които живееха в нашия хостел в Неапол и чието единствено задължение бе срещу храна и подслон да „забавляват“ нощуващите в хостела западноевропейки, дарявайки ги с „one-night-stand“-сувенир.

На връщане отта, на малката гаричка в Помпей бяхме принудени да разговаряме с пенсионер ерген от Швейцария, когото така и не успяхме да убедим, че никой от нас не е дошъл в Италия, за да се наслади на навреме пристигащи влакове. Този хронично нещастен човечец се бе осмелил, макар и за ден, да напусне луксозния си хотел в Капри и прикривайки неумело страха си с враждебен поглед и пресилено недоволно сумтене, не спря да се озърта и да опипва циповете на десетките си чантички и джобове на сафари-екипиривката си, окичена с неизменния швейцарския герб, чак докато не се качи обратно на ферибота, с който щеше да отплава към oбезопасената златна клетка на красивия остров. И там щеше безуспешно да се опитва да забрави и бежанската криза, нарушаваща спокойното му съществувание, и мръсния, ненужно закъснял влак от Помпей, разбъркал предварително изготвената му програма, и Тръмп, без да е способен да осъзнае, че самият той бе Тръмп.

Обратно на централната гара в Неапол момче беше завело сляпото си момиче да докосне огромния пластмасов розов охлюв, който бяха инсталирали в главното фоайе. Стори му се, че тя наистина успя да докосне розовото му, усмихвайки се със сивите си очи, втренчени в нещо някъде далеч пред нея.