Влакчето ни към Помпей, мръсно и обсипано в слънчев прашец, изведнъж бе огласено от пискливото гласче на едно също толкова мръсно и слънчево момиче циганче, придружавано от младолик баща с акордеон. С цяло гърло то се дереше на плейбек: „Bailando, bailando, bailando“. Крехко като морско конче и съвсем невръстно, то така женствено нацупи малките си устнички, когато един мъж вместо пари му подаде розова дъвка. В Неапол – този стар, зрял и презрял град – не бяха останали повече деца.