И докато някъде долу, в корпуса на новата църква на алпийското селище, именити философи и журналисти (ходещи егота, събрани от цяла Европа) нищеха мъдрости върху Ада (темата на тазгодишния симпозиум "Философикум"), а студентите в публиката гледаха важно-важно, но всъщност през цялото време си мислеха за предстоящия безплатен бюфет, аз – изкачвайки се по стръмната пътека нагоре – въртях душата си на шиш, оставяйки я да изтече през ноздрите и всичките пори на тялото ми. Обгорена от планинско слънце и пречистена, най-сетне успявам да се подуша и за пръв път от много време насам се чувствам така близо до себе си. Опитвам се да стъпвам само в следите, оставени от кравешки копита, сякаш триста пъти по-големи от жалките автомобили и туристически автобуси, пълзящи по асфалтовите улеи между селцата в долината. Тичам почти презглава, нямам никакво време. След малко трябва да се върна, за да хвана поне втората част от докладите на симпозиума. Застигам дядо, който съвсем бавничко, с мишешки крачици и уверено като сомнамбул, крачи нагоре. Дори ми се струва, че е със затворени очи, защото почти се стряска от моята поява. Не го смущават обаче неравномерните ми стъпки или учестеното ми дишане, причинено от неопитното ми задъхано катерене нагоре. Нещото, което го изтръгва от унеса на личната му нирвана, е по-скоро едва доловимото щракване на фотоапарата ми. Не органичното присъствие на друго човешко същество го подразва, а натрапчивият звук от някакво чуждо, студено електронно тяло. Задминавам дядото и след малко се озовавам на малка скална площадка с хубав изглед към долината. Вятърът довява далечен звън на нещо като нашите родопски чанове. Аз клякам на езичето на чана и ударите му ме прибират за миг на село, при баба и дядо. Става ми сладко на очите и ми се доплаква. Замижавам срещу слънцето и усещам как лъчите му оставят по очните ми дъна черни като прогорени от цигара дупки. Седнала съм в подножието на върха, който тая заран бе основната ми цел, но както винаги се оказа само целта на необходимото отклонение. Преценявам, че е по-добре през малкото останало ми време да остана просто ей тъй, седнала тук. Пролетни пухчета летят около главата ми като снежинки, а пък съдържателката на хотела каза на закуска днес, че уж утре щял да падне първият сняг. Глупости! Превръщам се в планински пясък – звезден прах – и се унасям в неземен сън, най-сетне пробуждайки се… Не знам колко време бях стояла в това състояние, но когато се обърнах, за да потърся с поглед дядото, се почувствах като глупачка, когато не го открих по пътеката, останала далеч под мен. Междувременно ме бе подминал и продължаваше да се изкачва все така бавно и спокойно, с премерена, стабилна крачка нагоре по билото. Беше се смалил до малка точица и колкото по-малък ставаше, толкова повече се приближаваше до върха.