Скриха се от пороя на верандата и дълго наблюдаваха оттам как капките плющяха като камшици по гърбовете на коне и крави. За пореден път тя успя да се почувства така далечна и неприродна, след което завидя на всичко онова, което без всякакво съзнание за собственото си съществуване растеше или пасеше навред около алпийската селска къща. Оставили водата да се излива в големите им очи, кончета и крави продължаваха да се разхождат необезпокоявани от поройния дъжд и нито за миг не изпитаха необходимост да се приютят в обора. Тя видя как самите тия конски глави сега станаха дъжд. Краката им напояваха мократа пръст, а гривите им трещяха и святкаха мълниеносно. Изведнъж всичко, което се простираше в рамките на конкретно тяло, се сля в едно с другото до него. Като върху платно с акварел, забравено под дъжда, пороят разми границите на хоризонта и накара обектите и техните имена да се стопят в единната маса на неназовимото. И тя разбра! Изливащата се буря и младото конче бяха едно и също нещо. Но в мига на същото това прозрение тя прогледна в дълбините на своята абсолютна самота. Тя беше единственото чуждо тяло тук. Тя беше излишната. Тя. И той до нея. Двете човешки фигурки останаха да седят сгушени на верандата и да наблюдават плахо и същевременно благоговейно света пред тях. Жалко, че продължаваха да го разделят на обекти и думи, дървета и коне, небе и дъжд.