В априлската вечер топъл дъжд се излива върху самотната фигура на папата, застанал в центъра на площада пред "Сан Пиетро". За пръв път от десетилетия това място е така внезапно опустяло, а папата в бялото си одеяние догаря като разтапяща се във великденската нощ свещ.

Затворени граници. Изолацията спасява. Задушаваща самотност и все пак някаква пряма заедност, някаква споделеност. Малкото момиченце с розова блузка вече за осемнадесети път прави кръг с тротинетката си в двора на жилищната сграда, която обитаваме в Берлин. После спира и започва да надува сапунени мехури. Отпива глътка Фанта и ми се усмихва някак нелепо, след което продължава да кръжи около тъжните контейнери, преливащи от опаковки за храна за вкъщи. Като птиче, удрящо се по прозореца в опит да излети навън. А междувременно фазани, сърни, делфини, маймуни и коне превземат обратно площади, магистрали, задни дворове и плажове... Самотното радиопредаване, което също се води директно от вкъщи, тази вечер е озаглавено "Какво бих си пожелал, ако...". Травеститът Карола, която си представях едно към едно като Марлене Дитрих - с тънки вежди и остър, изящен нос - пееше с глас, като че ли изваден някъде от реквизита на 20-те години: Никой не ни е питал, още когато не сме имали лица дали искаме изобщо да живеем или по-скоро не. Сега вървя сама през някакъв голям град и не знам, дали ме обича. Надзъртам през вратите и прозорците на кръчмите и чакам ли чакам нещо да се случи. Ако можех да си пожелая нещо, бих се замислила доста. Какво изобщо е редно да си пожелая - лошо или добро време. Ако можех изобщо да си пожелая нещо, бих искала да съм само съвсем мъничко щастлива. Тъй като ако можех постоянно да съм щастлива, щях да бленувам да съм тъжна.