...И все пак моята история, както и тази на всички останали новопристигнали в този град, започва именно с S-бана и метрото. Неделният сутрешен S-бан – озарен от слънчеви зайчета, пълен с боси майки, влачещи три-четири беззъби деца, сякаш излезли от картина на Брьогел, и завръщащите се от купон ексцентрично облечени безполови двойки... Ежедневното метро на път за работа и момичето, което продава значки със снимки на пениси (dick pics), изпращани му през годините в различни чатове за запознанства. Или петъчният вечерен S-бан и момчето, облечено цялото в розово, което с пълен глас крещи своята история. Щяло да съди майка си. Нощното метро на линия 5 и анорексичното момиче с оранжеви, сплъстени коси и тигров клин. Със скалп под ноктите и топла, евтина бира в треперещите си ръце се опитва да постели якето си на кучето, което се свива на топчица върху седалката до него. Момичето трескаво търси нещо в многобройните си торби. Изважда четка за коса, на която се вижда събрана топка кучешка косми, и започва медитативно да се вчесва със затворени очи. И с всяко плъзгане на четката сякаш се отдалечава все повече от себе си, от нечистоплътното си тяло, от нас и от мръсния влак. Засиява като светица. Животното до него се взира празно в прозорците на метрото (помислям си как най-ненужното нещо на света са навярно прозорците на метрото). Видяло е много. Уморено е и е старо. А момичето, младо и употребено като самия Берлин, се стряска при разтварянето на вратите на мотрисата, които го изтръгват от унеса му. Спира с ресането. Търси бирата си. Намира я търкулнала се междувременно под седалката, отпива от нея и се бухва в кучката, целувайки я отгоре до долу. По ушите. По муцуната. По хълбоците. По лапичките. Само двенките са си на тоя свят. Аз и останалите пътуващи сме отделени от тия две души като че ли от ципата на някакъв пашкул и сякаш никой вече не може да ги нарани. В същия миг забелязвам как един нашественик се опитва да проникне в този свят – на отсрещната седалка набит мъж, с работни дочени панталони и червендалесто лице не е спрял да наблюдава момичето похотливо през цялото време, мачкайки с ръце слабините си. Гледа го с онзи мазен поглед, който не може да е сбърка. Идва ми да го фрасна, но си оставам безмълвна – едно голямо, влажно око в ъгъла. А момичето, подобно на животинче, което инстинктивно усеща опасност в джунглата, се свива на кълбо и се притиска още по-силно към кучката. Ако можех да ги погледна отгоре, сигурно щях да ги оприлича на своеобразен ин-ян. Уморено от целодневното скитане из града в студа, от просията с все една и съща, наизустена история и най-вече от късния час, детето-жена отново се унася, някак успокоено и сресано. И в този момент душата му сякаш литва през отворената врата на вагона, яхнала кучето с кехлибарен ореол. Вътре, на студената пластмасова седалка, остава само тялото му – куха кожена обвивка, многократно перфорирана от игли. Може би ако след няколко минути изчука онова прасе в подлеза на последната спирка, парите ще му стигнат за поне една малка доза. Мъжът продължава да наблюдава нагло двойката срещу себе си. Аз и останалите пътници се изсипваме на една от предпоследните спирки, разпилявайки се като стъклени перли. Оставам на перона и дълго гледам след отдалечаващото се жълто влакче. В целия вагон продължават пътя си към депото само момичето с кучето, мъжът и още двама-трима дремещи бездомници, на които той намига заговорнически след като е хвърлил последен похотлив поглед на момичето и на лицето му се е появила широка, лукава усмивка.