Лобното място на Пазолини е малък оазис в покрайнините на Остия. Попадаш в зловеща приказка още по пътя дотам, защото най-напред се налага да преминеш през опасностите на римско гето, в което всеки негов обитател те гледа подозрително изпод тъмни очила ментета, и след като дълго време е измервал теглото ти в парите, които би могъл да отмъкне от теб, най-накрая преценява, че все пак не си заслужаваш риска. Преброждаш безлюдните улици, по които – досущ като кълба от полски тръни в тексаски пейзаж – тежко се валят стари вестници и боклуци, чертаещи пътя, по който самият Пазолини някога е носел своя трънен венец, минути преди да бъде жестоко убит, прегазен многократно от собствения си филм, пардон – автомобил.

Второто препятствие се състои в това, виждайки огромния катинар на портата, водеща към лобното му място, да не се предадеш без бой, защото в крайна сметка и той се оказва съвсем бутафорен. Вратата стърже земята, докато се разтваря мъчително, и след няколко мига се озоваваш на малка поляна с грозен монумент в центъра й, заобиколен от тръстика и високи извънземни треви. Отвъд тях се чува крякане на жаби и плясък от криле на големи птици. Представяш си ги със скръбно изражение, почти като това на Мария от „Евангелие по Матея”. Единствените стражи наоколо са малки смели паячета и крехки мушици с прозрачни крилца. Та нима е нужна друга охрана? На три метра от грозния паметник, излязла на припек, приседна душата на Пазолини – тлъст бобър, който невъзмутимо пасеше тревица.