В есенния Рим ята от прелетни птици обличат, подобно на Кристò, оранжеви къщи в черен облак от криле. Долу, в подземията на метростанция на линия А, две минути са равни на пет и човек разбира колко относително е всичко едва когато види времето като застинала цифра на електронното информационно табло. Малко по-късно, седнал на пластмасовата седалка в мотрисата, вече за никъде не бързаш и четеш историята на Древен Рим по извивките, които влакчето прави в тунелите, а когато по някое време отново изплуваш на повърхността, навън отдавна се е спуснала нощта и луната играе на въже с първата звезда и с игриво намигащ й самолет.