И сякаш след края на светa Неапол е последното останало доказателство за някогашния блясък на човечеството. Град на две нива, в който животът и смъртта се осмислят взаимно, означавайки едно и също нещо. Горе във високото – откритият, слънчев аристократичен квартал Вомеро и манастирът „Св. Мартин“, даряващ те с щедър изглед към Неаполитанския залив, а долу в ниското, в самия център на града – грозни хора, живеещи като плъхове в разпадащи се, обгърнати в усоен мрак домове-кутиики, от които се носи вонята на мухъл, риба, сяра и белина. Oт ерозирали тераси надничат дебели жени с техните човекоподобни деца. Сивозелена плесен е завзела фасадите на сградите, някога боядисани в топли пастелени нюанси, а сега обгърнати в цветовете на потънал кораб. Като че ли в Неапол все още е запазена йерархията на средновековния феодален град – мрачна спирала, напомняща кръговете на Дантевия Ад.