Всяка петък вечер мюнхенските метростанции се огласят от пиянски викове в кичозно съчетаниe с класическа музика, звучаща навред от високоговорителите. Учени били доказали, че подобен род мелодии действат успокояващо и усмиряват буйстващите. Не знам кое ме отврати повече. Дали повръщащият в кошчето за боклук червендалест германец и търкалящите се в краката му бутилки от бира и „Йегермайстер“ или тази така буквално възприета идея за терапевтичното въздействие на Моцартчо и Бахчо върху всички тия мучащи същества около мен, влачещи уморено крайници по перона, който щеше да е едва първата спирка на едно безпаметно пиянско прибиране към дома. Наблюдавах как дежурните санитари изкарват носилка, от която висяха безжизнените бели крака на припаднало момиче, за сметка на чието покрито по морални съображения с медицинско одеяло лице щедро се откриваше гледката на насъбралия се нагоре минижуп и подаващите се изпод него мощни, едри бедра, доукресени с бримка. Тогава мернарх, някъде иззад гърбовете на клатушкащите се наоколо сенки, застаряваща жена – вероятно стара мома – със спретнат външен вид, с копринено шалче около врата и с изкривено, навярно покосено от неотдавнашен инфаркт лице, която седеше кротко на една от пейките, наслаждавайки се с леко притворени очи на звучащата класическа музика. Вече за трети път влакчето отваряше врати пред нея без тя да се качи в него. Гротескното никога не се състои изцяло и само от елементи на грозното. Гротескното може да бъде единствено деформирана красота. В същността си грозното винаги е красиво.