Седим в градската градина, която ухае на прясно зеле, и тая нощ аз все още нося фадо на бузата си, залепнало там oще от момента, в който певицата с мавърски коси и пастелен глас ме прегърна и отри сълзите си в лицето ми. Тъгата на тоя град може да се обхване само в музиката му. Хората тук никога не танцуват на нея, никога не ръкопляскат. Публиката не е безучастен слушател. Всички пеят в един глас и докато пеят – плачат. Провлечена циганско-арабска мелодия се стеле над къщите. В гърлото и на двама ни с И. е заседнало по едно грапаво синьо камъче. Мълчим.

Дрезгави гласове ни стържат по лактите, докато изкачваме баири и байрота¹. До мен И. диша учестено, потен е и ухае на тялото си – на слънце и на вятър. А из стръмнините на Алфама се носи мирис на печени кестени, ванилия и урина, докато баби с пъстри зеници и рокли на цветя от двайсетте години подскачат пъргаво пред умореното ми от наивна младост тяло. Като че ли само осъзнатата тъга носи пълно щастие, тук никой не се самозалъгва повече и все пак всички са непоправими идеалисти. Bitter sweet “Suedade"² се стеле влажно по керемиди, кондензира по керамични плочки, стича се върху натежали клепачи. Любовта, която остава, когато някой си тръгне, е същата като любовта, която никога няма да дойде. Липсата на обекта създава субекта. Огледалната диалектика на малките криви улички, по които ноемврийски мухи с мокри крилца маркират пътя ти с жужене, а котки се превръщат в сенките си. В този град и аз се превърнах в котка и всяка вечер ям вкусна риба, облизвам меките си лапички и дочувам дори мислите на хората. Сякаш всички сме братя и сестри, сякаш се обичаме.

Възрастният северноевропеец-хипар със сив костюм и вълнени чорапи, който някога е пристигнал в Лисабон и никога повече не си е тръгнал, три пъти се е женил в/за тоя град. Послушахме китарата му, докато от пръстите му не потече кръв. Тогава И. му даде последния си останал лейкопласт и го изпроводихме до трамвайната спирка.

В някои от следващите дни И. бе зает в университета и аз останах да се мотая сама. Някъде около пладне вече седя на брега на Тежу – реката-океан. Пред мен бяла чайка. Зад мен площадът, плаващ на два метра над себе си. Докато хипнотизирано наблюдавах как чайката разкъсва огромото, подпухнало тяло на мъртъв плъх, изплувал от водата, едно кутре се стрелна пред погледа ми и разгони останалите птици по плажа, след което се сля с речните камъни и аз го изгубих от поглед завинаги. Откъм гърба ми вее хлад. Повечето от къщите са празни, със зазидани прозорци. Собственост на банки, те вече служат само за декор на пощенски картички. Миналата нощ се бях изпикала в реката почти на същото място, на което седях сега. Може би за миг полудяла от суперлуната, както я наричаха медиите, или от омаята на виното с вкус на кръв от диво животно и горски плодове, си бях втълпила, че по някакъв мистичен начин моите течности, а с тях и цялата ми душа, изливайки се с реката в океана, бяха станали едно цяло с всяка малка живинка по планетата, та чак до земното ядро. Съвсем наблизо мургав дядо с бяла като скала брада реди неустойчиви кули от речните камъни. Понякога успява да ги закрепи поне за миг и тогава получава по няколко цента от благосклонни двойки-туристи, но в повечето случаи камъните рухват в краката му и мачкат пръстите му, а той псува на сочен португалски диалект, изтупва прахта от дрехите си и като един лисабонски Сизиф започва отново да реди камъните. На отсрещния бряг на Тежу ми се стори, че Христос ми обърна гръб.

Не се възхищавам от този град, не го намирам за романтичен, но умората на хората му ги кара да бъдат истински и това ме трогва. Очарователен е именно заради скромността си, заради своята незабележимост, заради ниско наведената си глава – съвсем по източному.

Единствената хомогенна група от хора тук е тази на туристите. Местните са индийци, бангладешци, анголци, бразилци или просто другоселци без адреси, живеещи в каравани или директно на улицата. В ситния ноемврийски дъждец един такъв бездомник – до вчера нечий образцов съсед – подаде червения си чадър на костюмиран господин с думите: „Ей, Мигел, вземи го. Сигурен съм, че имаш по-голяма нужда от него. Поздрави Жоана и децата.”

През 1755 г. Лисабон е почти напълно разрушен от земетресение, веднага след това бива залят от цунами, а накрая и свещите, които хората палели в отчаяните си молитви за пощада, предизвикали опустошителен пожар. Земя, вода и огън – елементите, които пораждат живот – унищожили този свят, вероятно пречиствайки го завинаги. Да, Европо, ти някога откри света, но мисля, че вече настъпва времето и на твоето забвение. Погребана под тежките руини на собствените ти дворци-музеи, обесена на екзотичните лиани, донесени от далечни земи в ботаническите ти градини, скоро пищни африканки и засукани араби ще танцуват езически танци и ще ядат локум на гроба ти. И ще е някак красиво, някак успокоително...

Основните сувенири в Лисабон са арабски "azulejos"³, японски ветрила, портмонета от корк и статуетки на католически светци, дебели и ухилени като Буда.

Докато стоях на ръба на Кабо да Рока и надвесена над океана гледах как изгревът на луната равномерно измества залеза на слънцето отляво надясно, се убедих в това че най-западната точка на Европа всъщност гледа на изток.