Сред белите камъни на гробището в планинско селце някъде между Гранада и Сиера Невада баща и дъщеря французи сновяха между гробовете в търсене на нещо. Тя… Тя винаги се бе чудела на фамилното им име – Ромеро. Той… Той не бе от най-разговорливите. Едва наскоро ѝ бе показал избеляла портретна снимка на прабаба ѝ. След дълго лутане най-сетне приседнаха на пейка вдясно от гробищния параклис. Така и не бяха намерили камък с тяхното фамилно име. Всъщност по камъните почти не бяха останали видими букви. Само бяло и мъх. Извадиха по сандвич и започнаха да се хранят. Все така мълчаха. Той… Той наскоро се бе върнал от рутинен лекарски преглед и бе станал още по-мълчалив от обикновено. Тя… Тя бе планирала и организирала цялото това пътуване до Андалусия съвсем сама. Искала бе да го изненада. Тук… Тук щяха да бъдат само двамата. В момента не ѝ трябваше нищо друго. Стигаше ѝ неговото мълчание до нея и едва доловимото ухание на сухите иглички, посипали се от дърветата върху също тъй немите гробове. Тя прибра внимателно останалата половина от сандвича си, извади салфетка и майчински избърса мазното петно от брадата му.

Вечерта, с настъпването на нощта в Гранада стана студено като в пустиня. В бара-пещера, с името „Андалуското куче“, мирише на мухъл. Приятно топло е и ми става още по-хубаво при мисълта, че нямаме никакви пари, защото току-що сме си платили входа за фламенкото. Абсолютната свобода на краткотрайната бедност. Салвадор Дали ме наблюдава под лупа от стената, а на малката самодейна сцена, окъпана в яркочервена светлина, токчетата на момичето с египетски очи и котешки гръб се забиват така бясно в пода, че всеки път имам усещане за края на света. В какво се крие силата на този танц да спира времето?