В Берлин основният деликатес е берлинският кебап, превърнал се в запазена марка за качество и прочул се из цяла Западна Европа като най-сочния. А в заведенията за бързо хранене на бохемския квартал „Кройцберг“ ако си поръчаш макси-порция пиле с ориз, получаваш на масата безплатно и двулитров буркан с домашна туршия. В този град мотото „да не си като другите“ вече е станало масова култура. Загубили всякаква национална идентичност и славещи се като най-изявените антирасисти, антисексисти, анархисти и артисти, берлинчани са се превърнали от свръхчовеци в античовеци, всячески опитващи да се сдобият с някаква нова индивидуалност, но дори и в този си стремеж остават обречени на неуспех дотолкова, доколкото все съумявят, някак педантично и съвсем по немски, да институционализират дори различността, продавайки ти винтидж-торби с щампа „I‘m not a mass production“. Тук етикетът „Аз (не) съм (от) Берлин“ е единствената оглавяваща институция. И сякаш преди Втората световна един друг Берлин никога не е съществувал. Между Берлин и жителите му зее огромна яма. Градът е отделна личност тук. Град-субект. Град-темерут, който отдавна не общува със собствените си обитатели. Затова и аз предпочитам да го деля от тях и отсега насетне ще замествам всяко „В Берлин…“ с „Берлин и…“.

Берлин и… неговите диви лисици, прекосяващи нощните опустели булеварди пред гарата-чудовище. Но никога на червено. Берлин и… неговите гастарбайтерски квартали с ориенталски дюкянчета и огромни магазини „Плод и зеленчук“, в които плодовете дори ухаят, а официалният език е турски и в по-редки случаи – сръбски. Берлин и… многоетажните панелени блокове с малки соц-тераси, на всяка от които е прикрепена поне по една сателитна чиния, насочена на изток, към Мека. Като поле от метални слънчогледи, улавящи лъчите на милото родно слънце.

Берлин и… последното увлечение на западния човек по чопленето на слънчогледово семе. Из повечето студентски квартали, огласяни от електронна музика и други звукови и визуални арт-инсталации, по джапанки, обути върху чорапи, шляпат нагоре-надолу руси германки с бузи на розови петна, с по арабски удебелени вежди, с дълги косми под мишниците, боядисани в електрикови цветове, и неумело плюят люспи от слънчогледово семе наляво-надясно. Берлин и… зловещият изоставен лунапарк на Шпрее. Глухото проскърцване на старото виенско колело, труповете на четириметровите пластмасови динозаври и обраслите релси на високоскоростното влакче напомнят единствено за това, че Берлин не е град на лекомислието. Берлин и… монолитният съветски паметник в Трептов парк, превърнал се в предпочитан декор за сватбени снимки. Сред тополите кльощав турчин позира със своята мощна закръглена невеста, докато американски турист тийн с различни чорапи слиза по стълбите на ръце.

Берлин и… малките вътрешни дворове с нео-класицистични статуи и водоскоци в тях, които се откриват пред погледа внезапно и съвсем не на място в контекста си. Като някакъв абсурден паралелен свят, като вик от една епоха, която сякаш никога не се е осъществявала по тия географски ширини. Защото срамът от войната е заличил всичко случило се преди, но и всичко след нея.

Берлин не се движи напред, а само навътре, несъумявайки да набере достатъчно скорост и да прескочи пропастта, зейнала пред него след шока на войната. Тази пропаст можеше да си остане онова спокойно езеро (като в новела на Томас Ман), ако в неговата гладка повърхност някога не се бе огледал цивилизованият послушанко – чиновникът-бюргер Айхман – и не бе видял собствения си разкривен образ. Затова Берлин предпочита да се зарови засрамен в руините си, оставяйки празни пространства между себе си и останалия свят. Между настоящето, миналото и бъдещето. Навред из града зеят черни, опушени от снаряди църкви, осъмнали някога без камбанарии, разтопени от бомби сгради, монументални бетонни блокове, наредени като гробове, паркове, чиито хълмисти тревни площи крият под себе си бомбоубежища и върху които сега плажуват по бански майки със своите мускави, сополови дечица. Всички тези деца на Берлин се раждат напълно обременени от онова смътно чувство за вина и срам, което им е забранено да изговорят, но в същото време и да забравят. Защото Берлин постоянно те натъква на черни мемориални плочи и възпоменателни табла с изредени върху тях нескончаеми списъци с имена на хора или градове като Дахау, Аушвиц, както и на други топоси, които „не бива да забравяме”. Пречистващата сила на забвението ти е отнета насилствено и никой не може да каже по каква невротична пътека ще те поведе дълбоката травма, заровена в празните гробове от мемориала на Холокоста.