Когато посещавам Берлин, винаги търся, но никога не намирам Берлинската стена, Чекпойнт Чарли, Райхстага или Бранденбургската врата. От време на време, съвсем случайно, зървам късче от тях - някъде далеч в прозореца на влакчето. Берлинчани имат особена връзка с жълтите влакове на метрото, които многократно пронизват както бетонното тяло на града, така и живота на неговите жители, които поне веднъж на ден стават неволни свидетели на кървав залез в прозорците на влаковете. Пред сцената на предсмъртния танц на червеното кълбо, надвиснало над монолитни сгради и кухи панелки, силуетите на стотици оранжеви строителни кранове чинно – съвсем по немски маниер – пробождат небето, винаги готови да добавят жилищна площ за още една изгубена душа.

Толкова много въздух и пространство изплълват този град, че новопристигналият винаги намира начин как да помести своя донесен свят и да го вгради сред тухлите на заварените тук руни. И без това тук нищо няма значение, доколкото всичко е от значение. Необозрим и не-обходим, Берлин предоставя на своя гост само отделни детайли от себе си, но и с тях не можеш да разполагаш задълго. Оставаш завинаги само временен наемател. Получаваш парчета от стени – бутнати, но все още разделящи, огризки от нации, но без каквато и да било идентичност, сувенири от несбъднали се утопии и павета от една „Европа“, която най-сетне не е единственият си център. Като музей, който обаче не е подреден в епохи, сектори и топографии, този град те обърква и смесва моноразказа на голямата история със своите short stories. Берлин – град на носталгии. Постмодерният град par excellence.